Проф. Димитър М. Иванов Доктор на икономическите науки Политическата нестабилност в България продължаваща вече над три години и очевидната криза на основни държавни институции фокусира в себе си не само тревогата на милиони българи у нас и в чужбина, но и вниманието на Европа, на нашите международни партньори и приятели. Последните политически скандали, изнесени пред медиите, в които рефлектират политическата култура, поведение и властови цели на редица политически лидери на деня – доведоха и до едно крайно срамно и безотговорно хвърляне на сянка върху българските служби за сигурност, върху националният ни суверенитет, върху стабилността на вътрешния ред и сигурност в България и в крайна сметка върху характера на демокрацията от български модел. От това, което прочетох и чух, за мен лично, думата и чувството, които го заключават е – Срам. Срам – заради силно накърненото име и престиж на България. Срам – заради това, че политическата ни система допуска на „сцената“ да се възкачват политически актьори, недостойни за доверието на българските граждани. Срам – за това как неколцина от тях се опитват да си играят, като с пионки с държавни институции, които следва да са стълбът на националната ни сигурност. И по всичко се разбира, че предстоят скоро още срамни разкрития от вонящото дъно на българската политическа действителност. И това се случва, когато българският Парламент и политическите партии търсят формулата за формиране на едно редовно правителство след три години на предсрочни избори и скалъпени служебни и редовни правителства. I. ЗА ХАРАКТЕРА НА ПЕРИОДА И БОЛЕСТТА НА ПОЛИТИЧЕСКАТА НИ СИСТЕМА За съжаление, намираме се в период, в който всичко е възможно. И думата „всичко“ – наистина означава всичко. Точно в този период всички видове кризи у нас са ускорили своето темпо: политическа, институционална, икономическа, финансова, морална. Вместо след три години социални протести и политически фанфари за промяна, най-сетне да сме на правилния път, ние се движим с пълна скорост към една опасно стояща пред нас бетонна стена. Ударът може да стане и неизбежен. Особено като се има предвид, че бурните външно-икономически ветрове далеч не са все още отминали. Даже обратно: току що излезлите данни за растежа на най-силната икономика в Европа, германската, показват, че Германия официално влиза в рецесия; лихвените проценти по кредитите продължават да се повишават във всички икономики (само за последната година Федеръл Ризърв Банк (ФЕД) на САЩ повиши лихвените проценти осем пъти, а и вероятно на своите заседания през юни т.г. и ФЕД и Европейската Централна Банка (ЕЦБ) отново ще вдигнат лихвените проценти.. Инфлацията ще продължи да ни изненадва и да показва лицето си. Нейната скорост пада, но не достатъчно бързо и инфлационният индекс особено в редица сектори, като хранителният, този на услугите, на суровините продължава да е упорито висок. Геополитическото напрежение продължава да фрагментира светът и достигнатото през последните десетилетия равнище на глобализация и кристализира все повече в редица райони в света, включително и до нашите граници. Засилващата се студена война продължава да увеличава цените на суровините. У нас, остаряването на населението продължава, респективно намаляването на активната работна сила. Редица социални програми и системи са пред сериозна криза. Балонът на дълга продължава да се надув, тласкан от нарастващият бюджетен дефицит, от небалансирано премерени социални обещания. Кредитните стандарти за бизнеса ще бъдат затегнати твърде скоро. Правителството ни (независимо какво) е и ще продължи да бъде изправено пред проблема какво точно иска да постигне? Ценова или финансова стабилност? Това са различни цели, изискващи различни политики. Не виждам, предлаганото правителствено дуо Денков-Габриел да са способни да отговорят на този въпрос. В наш общ интерес е да гарантираме на българските граждани и на Европа, че България е солиден кораб. Така ли е, всъщност? А, предизвикателствата пред нас са просто зашеметяващи. • Как можем да спрем икономическата криза, да излезем от нея и да постигнем икономически просперитет в държава, която не насърчава производствените инвестиции и не участва в тях?• Как можем да постигнем икономически просперитет в страна, която работи най-малко на глава от населението? • Как можем да постигнем икономически и социален просперитет в страна, в която харчим повече, отколкото изкарваме и покриваме разликата, чрез финансиране с дълг, което правим вече няколко години, въпреки, че виждаме, че това е неустойчиво поведение, защото и дълговите ни задължения растат в пъти по-бързо от доходите ни? • Как можем да постигнем икономически просперитет в страна, която приема закон след закон набързо, без да отчита реално тяхното въздействие върху бизнеса и работните места? • Как може да има икономически просперитет, когато се прави всичко възможно Парламентът да не може да оцени рационалното използване на публичните средства? • Как може да се постигне икономически просперитет в страна, която вече не може да контролира миграционните си потоци и не оценява достатъчно значимостта на националната си сигурност и геополитиката (във тясно взаимодействие с икономиката) при формирането на националните и международните си решения и взаимодействия? Днешната реалност на България е един главоломен хаос, без оглед на никакво съобразяване с дългосрочния външен и вътрешен контекст и рискове пред страната ни: ние сме страна, която скоростно увеличава дългът си, вървим към повишаване на данъчната тежест, харчим много, но без да успяваме да постигнем трайно намаляване на бедността и несигурността; както и сме страна, която е твърда към тези, които спазват закона, и мека към тези, които не го спазват. Според добрите традиции на нашите парламенти, формирането и гласуването на нов министър-председател и ново правителство следва да открива нов, по-ефективен етап в работата на публичните власти. Имаме ли сега това усещане? Не смятам! Имаме усещането за една посредствена, неподвижна и отхвърлена политическа власт, за една затлъстяла, уморена и неспособна администрация, която вече дори не е “годна” да управлява своите училища, болници, съдебна система, служители или финанси. Държавните институции вече даже са загубили своите рефлекси да изпълняват най-основните си задължения, а политиците, в голямото си мнозинство са загубили всякакво доверие, всякаква представителност поради своята безпочвеност. Днешна България е един цял врящ котел от проблеми. Управлява ни една политическа каста. Покрита с привилегии, упражняваща властта си по архаичен начин, тя ни притиска до стената от години. Всъщност, с поглед назад, надявам се осъзнаваме заедно, че реалността днес далеч надхвърля това, което ни шокираше вчера. Българската действителност днес е още по-тревожна. Действащите лица до голяма степен са останали същите, но трагикомедията на властта е много по-епична, отколкото преди десетилетия. Необходимите реформи се предприемат само при условие, че не разстройват елитът. Редките нови попълнения в националните институции на власт не донесоха нито свежа кръв, нито нови идеи. Вътрешните размирици, които наливат масло в колелата, винаги са съществували. С една съществена разлика: вчера те не бяха „добре дошли“ в институциите-светилища на държавата ни. Днес те нагло посягат и към тях. „Комуникатори“ със съмнителни методи сега разговарят от силови позиции с членове и ръководители на големите държавни органи, които в миналото никога не биха ги приели даже и по телефона. Днес българското общество е доминирано, а не ръководено от една малка, нагла олигархия, която като цяло не иска да възприеме това, което се прави в чужбина, която винаги излиза с едни и същи предложения за реформи, търсейки доверчив министър, който да ги подкрепи, и която въпреки своите демагогски декларации вече не знае как да управлява. Това до голяма степен обяснява защо държавата е в състояние на квази-банкрут, защо основни администрации са в застой и защо много българи – от държавните служители до бизнеса – са обезкуражени. В основата на всичко това е срамната страст към парите, манията за натрупване, натрупването на позиции, власт и влияние. На фона на безнаказаността, която е превърнала правото на некомпетентност в неписан член на конституцията. Това е много опасна ситуация. Фаворизирането на близки роднини и политически партизани, конфликтите на интереси, търговията с влияние и смесването на публичния и частния сектор никога не са били толкова интензивни в България. А, зад кулисите на това манипулиране на необходимото рационално и справедливо управление на държавата – вони. Със своята липса на капацитет за функциите, които претендират, с арогантността си да искат все повече и повече, тези, които ни управляват, вкараха страната в предреволюционна ситуация и това е истината, която не смеем да погледнем в очите. Всички бяха излъгани. От „Голямата Промяна“, която трябваше да промени България, българите, моделът на управление, корупцията, бизнеса, фирмите, гражданите, инициативите, Нищо от това, за съжаление не се случи. Освен, че държавният глава най-тържествено им отвори вратата на асансьорът на властта и те побързаха да нахлуят в него и да се изкачат нагоре. И много бързо, всички останаха излъгани. Хубавите обещания, дадени на честна дума, веднага бяха изпратени на рафта за реквизити за предизборни кампании. Както обикновено. За пореден път възможността беше „прелъстена“, изоставена, пропусната. Няма как тези тъжни неща да не бъдат казани, повторени и потретени. И затова днес, виждаме, ако не сме го знаели или подозирали, че България се е превърнала в страна-пленник на олигарси, на евтини кариеристи, на посредствени манипулатори и мошеници, Общите загуби от измами в държавната администрация според мен могат да се оценят на минимум 300-350 милиона евро годишно. Разбира се, не всички те могат да бъдат спрени, но комбинацията от арогантност, леност, некомпетентност, невежество и разбира се корупционно съучастие, замразява ефективността на правителствената машина. II. ДА НЕ ДОПУСНЕМ БЪЛГАРИЯ ДА ПРОПАДА С ПОРЕДНОТО СКАЛЪПЕНО ПРАВИТЕЛСТВО Следя повечето анализи и коментари относно формирането на различните видове проекто-правителства у нас. Разговарям ежедневно с множество национални и международни анализатори, политици, икономисти, секторни експерти. Между всичко това се прокрадват и доста мнения, че „създаването на редовно правителство на България е въпрос на опаковка.“ Или пък, че някой „саботирал“ възможността за редовно правителство. В болшинството коментари доминира желанието за редовно правителство. Но, почти липсват каквито и да са анализи по отношение на какво качество на редовното правителство става дума – на фона на множеството кризи у нас. Правителство с каква компетентност, репутация и международно възприемане, може да ни извади от кризата, от блатясалата политическа действителност и да спечели доверието на българските граждани? Създаването на една силна изпълнителна власт в измъчена, лъгана и манипулирана България, далеч не е само „въпрос на юридическа опаковка“ нито на написването на брой програмни клишета, които никого няма да могат да мобилизират. Не мисля и че някой “саботира“ създаването на редовното правителство. Но, дано в страната да са останали политически мъже и жени, които си дават сметка, че ей така, с лека ръка няма да можем за пореден път, да пропълзим няколко години напред, изяждайки няколко милиарда европейски пари. Да, всички вече като стихотворение цитират задачите пред България, задачи, които едно редовно правителство трябва да реши, като: приемане на бюджетите за 2023 и 2024 г., подобряване и окончателно получаване на всички средства от Плана за Възстановяване и Устойчивост, реформи в съдебната система, приемане в Шенген, постигане на национален консенсус за влизане или не в Еврозоната и редица други. Но, кой казва, че редовното правителство ще може да реши тези задачи? Ами ако не ги реши? Кой ще поеме гаранциите Ситуацията е много по-сложна; мащабът на скандалните разкрити дупки в управлението на държавата – небивал; дефицитът на политическо лидерство, на национални идеали, цели и отговорност – е огромен, и опасността от формирането на един „леко- кавалерийски“ кабинет от псевдо-експерти и кариерни политици, никога нищо не донесли за България, е с много голяма неприемлива цена. Не бива в бързането по създаването на редовно правителство да сме наивни, както в редица случаи досега. Защото, ако новото очаквано редовно правителство се провали и особено в своята икономическа политика; да се пребори с инфлацията, с опасността от рецесия, България, повтарям, няма да може да провежда своята политика на икономическо развитие, социален прогрес и независимост. Неуспехът в тази област няма да е провал на правителството, нито на мнозинството, което го подкрепя: той ще е провал на България. Да не забравяме да вземем предвид един аспект, който засяга също природата, същността и очакваната роля на редовното правителство. Изкривеният олигархичен модел на управление у нас (облечен уж в дрехите на пазарна икономика) доведе до това, че все по-голямо множество от хора, включително и от бизнеса са жадни и мотивирани да влязат в политическата власт, обичат и обожават властта и толкова се наслаждават на нея, че са способни да смажат всички около себе си, за да я упражняват, да се „нахранят“ с нея. Ние се борим с този сериозен проблем от зората на прехода. Склонността на някои хора към власт, от която черпят смисъл на съществуването си, е постоянно нарастваща. Мисля, че имаме богат опит в това отношение. Именно това е, което допълнително затруднява формирането на едно сериозно и балансирано правителство. Няма да навлизам в моралните аспекти на този проблем, тъй като напоследък достатъчно внимание се обърна на него. Днес ни се предлага един вид коалиционно правителство, облечено уж в „технократски“ дрехи. Задачите на това проекто-правителство, колкото и технократски да изглеждат на пръв поглед, далеч не са лесни в една система, която видимо се стреми към нестабилност и безпринципен консенсус (по въпроси като балансиране на бюджет, еврозона, борба с инфлация, социални програми и др.) Проектът на правителство на Денков-Габриел цели да успокои и облекчи напрежението между партиите, но това ще е невъзможно предвид невъзможната формула на неговото формиране. Правителствено управление с две 9-месечни полувремена (ако въобще се стигне до второ полувреме!) обективно ще е провал (независимо от обстоятелствата, свързани с неговото падане) тъй като проблемите пред България вътрешни и външни не се разделят по полувремена и няма как да се отчете резултатът след всяко полувреме. А и ние, и Европа, и международните пазари желаят да е налице стабилност на институциите в България. И когато говоря за полувремената на управление на това евентуално правителство (което искрено не вярвам да се случи), желая много ясно да подчертая още отсега за нещо много важно. Изборът на реда на кандидат-премиерите за първото и за второто полувреме очевидно не е бил въпрос на жребий. Особено, като се има предвид, че 5-тата точка от Съвместната Декларация на двамата кандидат-премиери е насочена към, „изработка на механизъм за избор на състав на регулатори с цел подбор на личности с високи качества“. За какво всъщност предупреждавам? За това, че подобно на огласената амбиция от страна на ПП за овладяване на ръководствата на службите в областта на сигурността у нас, с това, че първият кандидат-премиер ще управлява през първото 9-месечно полувреме, означава, че ще се реализира категоричната амбиция на Асен Василев и Кирил Петков за пълен абордаж и овладяване на всички държавни финансови институции (правителствени и независими), както и финансовите регулатори, с други думи цялата финансова система на България да бъде личностно и институционално подчинена на двамата лидери на ПП и на техните роднини. Готова ли е България, българското общество да предаде своята финансова система, както и ръководствата на службите за сигурност? Можем ли да повярваме, че това проекто-правителство ще може да обедини разнородните и противоречиви политически виждания, позиции и воли в името на държавния интерес и сериозните икономически предизвикателства? Има ли някакъв шанс политиката, която то ще води да бъде изцяло подчинена на националните цели, като знаем много добре, че от 2009 г. насам рядко сме виждали партии, които предпочитат държавата пред партията или дългосрочния план пред краткосрочния? Готвеното ротационно правителство, както и всяко друго правителство, ще се нуждае от време, партиен консенсус, политическа стабилност, икономически растеж и надеждна конституция. Всички тези неща са невъзможни в момента. То е призвано да прави реформи, да съживи разпадащата се икономика, но може да направи сериозни реформи само с партийна подкрепа, конституционна гъвкавост и най-вече с изключително опитни и принципни министри и премиери. Достатъчна ли ще е „технократичната“ част в него за политическо, икономическо и социално възстановяване, при липсата на истински “конституционен мир”, способен да установи дълбоко доверие между народа и лидерите? Различни политически и олигархични лобита са в непрекъсната битка в опитите си да „легализират“ институционални решения, които да деблокират или обратно реформаторското действие на властта. И в това е трагедията на прехода, особено през последните 15 години. Свикнахме да администрираме, да използваме властта, но без да управляваме по съществен, сериозен и ефективен начин. Нека хладнокръвно си дадем сметка и за това, че за да може да „администрира“ (нарочно не казвам „управлява“) на дуото Денков-Габриел, ще му бъдат очертани граници в замяна на някои важни „компенсации“ за безцветното мнозинство, което го подкрепя. Ако пък реши да прокара важни реформи, ще бъде накарано да избере малки реформи, в случай че големите реформи рискуват да предизвикат непреодолими сътресения и съпротива. Такова правителство ли е необходимо на България в този свръх важен период от развитието ни? И тъй като политическата система е такава, каквато е, правителството, технократско или политическо, ще бъде принудено непрекъснато да разчита на разколебан консенсус (търгуван срещу различни „концесии) в една фундаментално нестабилна система. Тоест, правителство заради правителството, не заради реформирането на България. Категорично негативно впечатление прави фактът, че в Декларацията на двамата Проекто-Премиери за политиките на евентуалното правителство – изцяло липсва каквато и да е национална позиция по отношение на икономическата политика. III. КАКВО СЛЕДВА ДА СЕ НАПРАВИ? Аз считам, че правителството на Република България при настоящите обстоятелства (служебно или редовно), както и основните усилия на цялата нация трябва да бъдат съсредоточени върху решителното водене на борбата с инфлацията, предотвратяване на опасността от рецесия, съхраняването на покупателната способност и възстановяването на българската икономика. Макроикономическата ни стабилност е натоварена с множество рискове. Българската икономика никога досега не е била поставена пред опасността да бъде блокирана в петорен капан от проблеми, като: упорита инфлация, повишаване на лихвените проценти, затягане на кредитните стандарти, нарастваща опасност от рецесия и бързо повишаващи се равнища на задлъжнялост. И тук въобще не споменавам засега все още далечното влияние от пропукването на световната банкова система. Имам чувството, че все още не сме осъзнали напълно последиците от повишаването на лихвените проценти Не споделям мненията, че инфлацията просто вече спада. Спада нейната скорост, но не и цените. Борбата с инфлацията е по същество политическа; тя ще трябва да съчетава циклични мерки, понякога строги, със структурни действия, които ще преобърнат привилегиите на редица фирми у нас. Тя е също така от съществено значение, ако искаме България да се радва на стабилно икономическо развитие в бъдеще, ако искаме да продължим своя сложен поход към общество на свободата и технологичния прогрес и ако желаем да имаме способността да играем пълноценно ролята, която Европа и светът очакват от нас. Борбата с инфлацията сега е предпоставка за всяка национална амбиция. Не може да има правителство, което да игнорира този проблем. Той веднъж вече беше игнориран с голяма цена за България. Устойчивото забавяне на увеличаването на цените всъщност е изричното условие за връщане към балансиран и редовен растеж, висока заетост, съхраняване и повишаване на покупателната способност на българските граждани, и социален мир и прогрес. По тези национално важни въпроси, дуото Денков-Габриел странно и обезпокоително мълчи. Мълчи по това как ще се справи със структурните фактори на инфлацията. Как ще гарантира, че нормалната конкуренция ще премахне рентите, които са в основата на изкуствените и неправомерни печалби. Как ще съдейства приносът на ръста на производителността към техническия прогрес да бъде включен във формирането на цените. Мълчи върху въпросите, които вълнуват всички, а именно върху растежа на номиналните доходи чрез установяване на принципа за поддържане на покупателната способност, заплатите и социалните плащания. Мълчи за своята диагноза на икономическата и финансова ситуация в България. Мълчи за необходимостта от истинска национална солидарност, която наново да обедини българите. Национална солидарност в полза преди всичко на категориите българи, които имат най-голяма нужда от нея: възрастните хора, вдовиците, хората с увреждания, бездомните деца. Тя трябва да се упражнява и по отношение на хората с най-ниски доходи и с най-трудни условия на труд. Тя трябва да вдъхновява по-специално семейната политика в съответствие с острата необходимост от демографска промяна. Но най-вече мълчи по главното – че българите трябва да могат да живеят в сигурност. Основното задължение на едно сериозно редовно правителството е да защитава гражданите от заплахите, на които те могат да бъдат подложени. Това е един от най-силните стремежи на българския народ днес. И правителството редовно или служебно, трябва да отговори на него. Не трябва да има място или време в нашата страна, където гражданите, като се започне от децата и възрастните хора, да не се чувстват в безопасност. А дуото Денков-Габриел не казват нищо нито по въпроса за осигуряването на сигурността на България, като първостепенна задача на нашата армия и дипломация, нито по основните насоки на нашата отбранителна политика на фона на засилващото се геополитическо напрежение точно в нашия регион. На България, без съмнение е необходимо ново редовно правителство, което да поеме политическата отговорност и да приеме ясно формулирани цели. Но правителство истински национално, компетентно, обединяващо и мобилизиращо националния капитал от знаещи, можещи и доказани принципни и отговорни българи, не-партизанско. Дали това правителство може да се формира с третия мандат или не, императивът пред нас е да се опитаме. Вече не е време да възприемаме стратегията на малките стъпки, на ала-балата в управлението на страната. “Опознай себе си“ – ни казва Сократ. Ако искаме да вземем тежките и фундаментални решения, които ни предстоят в периода 2023-2027 г., който вероятно ще бъде разтърсен от инфлацията, дефицитите, европейските преговори за нови бюджетни правила, геополитическото напрежение и цените на суровините, трябва да знаем истината за положението на България, за нейното състояние, за нейните силни и слаби страни. Не за да се оплакваме или да оплакваме съдбата си, а за да продължим напред и да се възстановим. За да познаваме себе си, за да можем отново да се изправим и да не бъдем слаби пред лицето на следващата криза. Без да се примиряваме. Не и за да се мразим. България заслужава много повече от лъжи, повърхностни демагогии, манипулации и политически трикове. Откъдето и да идват те. България заслужава истината за предстоящия колапс. И решенията за излизане от него. Нека заедно да спасим България. Спешно е! Лондон – София 28 май 2023 г. |
