Към историята на Манифеста на комунистическата партия и неговите български преводи

Към историята на Манифеста на комунистическата партия и неговите български преводи – Д. Денков

Историята на въздействието обикновено преиначава историята на възникването както на събитията, така и на писменото им отразяване. Най-често това води както до пренебрегване на факти и свидетелства, така и до култове към идеи и хора за сметка на други. И се създават идеологически икони и двигатели на историята, дори когато се отрича този обичаен начин за разбиране на историята, съчетаващ идеи и личности до опасната тъждественост, при която след време в безразличие изчезват и едните, и другите. В този ход историческата пълнота изтлява, оставяйки някои имена и празни понятия, удобно използвани за всеобщи обяснения в надисторически смисъл по подобие на верските доктрини и свещените текстове.

Такъв е случаят с Манифеста на комунистическата партия както по света, така и у нас. За да не изпаднем в характерните илюзии от историческото въздействие, се налага връщане към историята на възникването на един от най-влиятелните политически текстове. Той е авторизиран от Карл Маркс и Фридрих Енгелс тъкмо преди сто и петдесет години, но е създаден четвърт век преди това благодарение на забравени дейци и автори, чиито идеи се препоявяват все повече с изчезването на пролетариата и увеличаването на офисния прекариат във все по- отдалечаващите се от пряката човешка намеса производства, услуги и общуване. Тяхното припомняне е израз на така нужната не толкова за историческата истина, колкото за бързо забравящото честността съвремие.

***

През 1843 г. Фридрих Енгелс, пратен от баща си да се обучи на всичко между портиер и директор в текстилната фабрика „Ermen&Engels’ Victoria Mill“, най-модерния манчестърски филиал на съдружническата семейна фирма в Енгелскирхен, се среща няколко пъти в Лондон с обущаря Хайнрих Бауер, печатаря Карл Шапер и часовникаря Йозеф Мол. През 1885 г. Енгелс ще си спомни: „Това бяха първите революционни пролетарии, които видях; макар и тогава нашите възгледи да се разминаваха, тъй като аз противопоставях на техния твърдоглав уравниловъчен комунизъм не по-малко твърдоглаво философско високомерие, никога няма за забравя приятното впечатление, което тия трима мъже упражниха над мен по времето, когато сам исках да стана мъж.“¹

Тримата са ръководители на Съюза на справедливите, полулегална организация на немски работници и занаятчии в Англия, Франция, Белгия и в множеството немски държави. Повечето от тях са и политически емигранти, избягали или изселени от родните си места след излежаване на присъди за участия в бунтове и въстания. Съюзът е радикалното разклонение от гаснещия Съюз на почитаните, тайна, йерархично построена сектантска организация за установяване на равенство и справедливост от „немски мъже“, т.е. „всички, които принадлежат към немския език и нрави.“ ² За разлика от него към 1843 г. Съюзът на справедливите все повече отива към принципите, наложени предимно от организираните в Швейцария от Вилхелм Вайтлинг комунистически политически и просветни организации. Това са принципи на „едно действащо цяло от множество малки и големи съюзи, както и от маса отделни, разпръснати индивиди от различни нации, съсловия и възраст, които са обзети от стремежа да обединяват единомишленици във все по-голям съюз.“³

Вероятно не само поради търсене на нови млади сътрудници Карл Шапер предлага на Енгелс да стане член на Съюза и да работи за нов устав. Енгелс първоначално отказва, защото е близък с д-р Август Евербек, син на директора на гимназията в Кьонигсберг и един от парижките дейци на Съюза, стоящ в опозиция на централното ръководство. Под влияние на Етиен Кабе и особено на романа му Пътешествие в Икария 4 той изповядва атеистични възгледи, неприемливи за повечето ръководители на Съюза на справедливите; почти всички са дълбоко вярващи протестанти. Докато за тях комунизмът вече бил осъществен в ранните християнски комуни, Евербек си го представя възможен в много далечно бъдеще5, Това не му пречи да превежда и съставя комунистически катехизиси, популярна форма за тогавашната социална пропаганда с поредица въпроси и отговори от типа „Какво  е свободата?“ – „Свободата в най-широк смисъл е човек да прави това, което иска.“; „С какво може и трябва да се ограничи тая свобода?“ – „Със закона на честта и правата на другите.“⁶

По това време Енгелс е известен млад публицист със забележителни работи за работническата класа, икономическото и политическото състояние в Англия, Европа и Съединените щати. Запознал се е и с множеството комунистически кръгове, покриващи широкото поле от привърженици на работните общежития и фаланстрери през международни секти на мистичния комунизъм до конспиративни ядки на немски занаятчии и работници както в Германия, така и във Франция, Англия, Белгия и др. Като редовен автор в чартистките вестници New Moral World, The Northern Star на статии за политическото положение в тези страни и дейността на комунистическите организации, подписвани с „От един англо-немец“, той е сравнително популярен в тези среди. Енгелс твърде добре познава съвременната индустрия, пазарите, наемането и освобождаването на работници, скъсяваните или удължавани работни дни, промените в надниците в зависимост от търсенето, спонтанните стачки и саботажи във фабриките чрез повреждане на машините. За това със сигурност допринася опитът в семейните фабрики. Тук той пряко наблюдава и участва в развитието на т. нар. „фабрична система“, за да отсъди, че последиците от въвеждането на машинната техника на стария и новия континент ще бъдат за работническата класа същите, каквито са в Англия – „потискане и изтощителен труд за мнозинството, богатство и благополучие за малцина“. Изводът със сигурност произтича и от неговото първоначално верски мотивирано съчувствие за положението на работниците в родния Вупертал. То е изразено в Писма от Вупертал, серия репортажи за Telegraph fur Deutschland от 1839 г., в които деветнадесет годишният Енгелс описва разрушителното действие на стремежа към печалби, злоупотребите с детския труд и илюзорното спасение в религиозния мистицизъм и пиянството.

Този патос съвпада с тогавашните възгледи на членовете на Съюза на справедливите, които искат да наложат принципите на първичните християнски общини – комуните – в съвременността и да въведат с революция т. нар. имуществена общност (вж. в това издание: К. Шапер, из „Имуществената общност“; В. Вайтлинг, откъси от „Човечеството – каквото е и какво и каквото е длъжно да бъде“). Това са далечни отгласи на радикалната Реформация в Мюнстерската комуна и 12 основни искания на селския съюз от Меминген от 1525 г., стигащи до общност не само на имуществата, но и на мъжете, жените и децата, равноправие на брачни и извънбрачни наследници, политическо представителство на безимотните, изборност на всички светски и духовни лица в общините и т.н.⁷

Малко преди срещата с основните фигури от Съюза на комунистите Енгелс се е запознал през ноември 1842 г. в Кьолн с един от някогашните крайни младохегелианци, д-р Карл Маркс. Той е напуснал този интелектуален кръг и вече е редактор на либералнодемократическия Rheinische Zeitung, където Енгелс е публикувал две статии срещу пруската политическа система. За разлика от срещата с пролетариите в Лондон, от тази в Кьолн и двамата не излизат с твърде добри впечатления. Маркс сигурно е предполагал, че фабрикантският син, не особено образован във философията, а и изобщо в теорията, го използва, за да се свърже чрез него с младохегелианците и да компенсира липсата на университетско образование. За Енгелс д-р Маркс е нямало как да изглежда иначе, освен като образец на теоретически привърженик на радикални действия, стигнал до това след провалени опити да стане професор в някой университет. Вероятно е имало и по-особени лични причини: Енгелс, за когото бракът е лицемерие, е в свободна, основана на взаимно доверие връзка с Мери Бърнс, ирландска работничка в семейната му фабрика, докато Маркс е сгоден и му предстои брак с Жени фон Вестфален. Тя е дъщеря на високопоставен държавен чиновник с благороднически сан, чийто син от първия му брак – Фердинанд фон Вестфален – ръководи вътрешните работи на правителството в Трир, като ще се издигне до министър на вътрешните работи и на селското стопанство на Прусия между 1850–1858 г. С друг негов син, Едгар фон Вестфален, Маркс е съученик и близък приятел. Затова и Енгелс е поставял Маркс в средата, където литературно радикалния комунизъм има достатъчно привърженици от поза и интерес към нещо екстравагантно, но без пряк жизнен опит. Синът на един фабрикант-пиетист, възпитаван в себеотдаване и труд за проспериране на семейната фирма и работещите в нея и поради това пренебрегнал университетско образование, надали е можел да бъде очарован от доктора по философия, син на евреин-адвокат, приел конформистки протестантството, за да стане държавен служител.

След първата студена среща между двамата за около година се появява все по-нарастващо доверие. Отначало то е в поредица сдържани писма, след това минава през обсъждане на икономически, теоретически и политически въпроси, за да прерасне в пожизнено приятелство и сътрудничество. То е изразено и в множество съвместни работи, и в поддръжка и нерядко издръжка на гордия Маркс, чиито интелектуални качества ще са предостатъчно основание за задействане на бездруго свойствените на Енгелс алтруизъм, далеч по-добри финансови възможности и организаторски способности. Приятелството им обаче се основава преди всичко на идейна близост, макар до споделяне на тия идеи двамата да са стигнали от различни изходни позиции – по-скоро практически у Енгелс, по- скоро теоретически у Маркс.

Това са идеите за коренно преобразуване на обществото чрез революционни промени в организацията на основата му – производителния труд – и произтичащите оттук жизнени взаимоотношения в надградените върху нея институции от семейството през верските организации до държавата и дори държавите по света изобщо.

Тия две срещи на Енгелс в рамките на година онагледяват източниците на първоначалното, пък и на по- нататъшното комунистическо движение. От едната страна това са сдружения на пряко свързани с практиката пролетарии, икономически емигранти, занаятчии, алтруистично настроени работодатели, организатори на взаимопомощни институции и фондове; от другата са високо образовани хора с опит в редакции на либерални, републикански, просветителски вестници, комитети на политически емигранти, уволнени държавни служители и частни кръжоци на университетски доценти, но все пак с придобити позиции и наследени доходи, които им позволяват да се отдават на публицистика и участие в различни акции, вярвайки, че са теоретичните представители на трудещите се класи.

Още тогава комунистическото движение се различава от множеството работнически и социалистически дружества, имащи сравнително тесни цели за подобрения на условията на труд или пък затварящи се в самозадоволяващи се комуни и фаланстери по подобие на ранно-християнските общини и протестантските секти в Европа и Северна Америка. Макар и немски по произход, комунизмът на Съюза на справедливите вече не се осъзнава само като национална партия в познатия смисъл на политическо представителство. Той има за цел да се превърне в интернационален съюз на хора, поставени в положение, от което дори да не произтича пряко съзнание за политическо действие, то все пак е подготвено за пробуждане. Неговите национални отлики са несъществени откъм общата историческа линия, тръгнала според членовете на Съюза от времената и дейността на Христос и апостолите. Дори и да налага поредна религия, тая линия е невъзможна без революция, без коренно преустройство на обществото, чийто начин на производство е надхвърлил приеманите за вечни отношения на частна и дори лична собственост.

Далеч по-издържано в понятиен смисъл и лишено от залитания към верски доктрини и комунални организации от сектантско-изолационистки тип, това се съдържа и в първите трудове на Маркс и Енгелс. Между 1844 и 1847 година те и поотделно, и заедно развиват възгледите, които ще нарекат „исторически материализъм“. По думите на Енгелс това е оня „удар в носа, който получих в Манчестър, че икономическите факти, които в досегашния историопис не играят почти никаква или само пренебрежима роля, най- малкото в съвременния свят са решаваща историческа сила; че те образуват основата за възникването на днешните класови противоположности; че в страните, където са се развили напълно благодарение на едрата индустрия, именно в Англия, тези класови противоположности отново са основата на политическото образуване на партии, на партийните борби и с това на цялата политическа история. Маркс не само бе стигнал до същия възглед, а и го беше обобщил в Немско-френските годишници (1844) дотам, че не държавата изобщо обуславя и регулира гражданското общество, а гражданското общество – държавата, така че политиката и нейната история следва да се обясняват откъм икономическите отношения и тяхното развитие, а не обратно.“8

Независимо от по-късната преценка на Енгелс, че „ние изобщо нямахме намерението да нашепваме в дебели книги новите си научни резултати на учения свят“, след срещата си в Париж в края на август 1844 г. те съвместно работят върху твърде дебели книги, за да се справят теоретично с виденията на учения свят от гледище на пролетариата. Това особено личи в неиздадения труд Немската идеология (1845–46 г.). Неговата поява през тридесетте години на ХХ в. ще е и причина твърде превратно да се говори и за комунистическа идеология, за чиито продукти най- съвършен образец ще е Манифестът. За Маркс и Енгелс, споделящи Наполеоновата стигматизация „тъмна метафизика“ и „празна спекулация“ на въведеното от дьо Траси понятие, идеологията – и особено немската ѝ проява от Лутер до Фойербах – е фалшиво, превратно съзнание, което забулва реалността и увековечава самата превратност на обществените отношения с илюзията за осъщественото им съвършенство в религиозната общност и любовната връзка между Аз и Ти.

Предпоставките, от които двамата изхождат, са най- обикновено наблюдение: „това са хората не в някаква фантастична затвореност и фиксация, а в действителния им, емпирично видим процес на развитие при определени условия.“ Историческото развитие е всъщност смяна на начини на производство и общуване, които определят и съответните отношения между хората. Те определят и начините на тяхно осъзнаване, т. нар. съзнание, което не е идейно застинала форма, а практическа дейност. В действителността си то съвсем не може да е съзнание изобщо; „съзнанието не може да бъде никога нещо друго освен осъзнатото битие, а битието на хората е действителният им жизнен процес.“⁹ Общество, основано на властово удържани противоречия между производителни сили и производствени отношения, ще произведе съответстващите застинали форми на фалшиво или илюзорно съзнание, т.е. на идеология.

Трябва да се отбележи, че в немските думи за битие и съзнание не преобладават ония отвъдни и съзерцателни черти, които неосъзнато се натрапват в нашия език още с превода Битие на Първа книга Мойсеева и с забележителната употреба на „съзнание“ като „свяст“ и синоним на съвест с всичките верски и самодисциплиниращи значения. В немската дума за

„съзнание“, Bewußtsein, преди всичко говори дейностният характер на съществуването. Несъмнено в нея говори и радикалната увереност на ранното протестантство за съществуване с лична убеденост и приет ангажимент за активна намеса, подобрение на себе си и света в довеждането им до исторически обективно осъществяване на единството в общността. То няма предметна или духовна форма, именно защото е продукт на взаимоотношения, сами продукти на начини на производство, общуване и обществени отношения.

И ако съзнанието е тъкмо осъзнато съществуване, то не може да бъде само духовна същност на човека; човешката същност, където то се проявява в заблуждаващата форма на лична душа, „не е обитаваща отделния индивид абстракция. В своята действителност тя е ансамбълът на обществените отношения.“¹⁰ Не бива да се подминава тая музикална метафора, давана в обичайния български превод с прозаичното „съвкупност“.¹¹ В нея говори идеалът за такова композиране на отношенията с другите, чието следствие ще бъде универсалният човек на бъдещето комунистическо общество с ясното съзнание за мястото му.

В множествеността от хармонични взаимодействия с всичко съществуващо.  Че  по-късно  ще  се  появят  диригенти  на подобни  ансамбли,  които  в  името  на  комунистическата хармония    ще    надминат    в    преиграване    на    ролите исторически    познатите    диктатори    и    ще    заместят    с манифестации   и   мавзолеи   иначе   тъй   заклеймяването идолопоклонство, е далеч от представите на младите Маркс и Енгелс.

Независимо от всичките си предубеждения на хора, идващи от материално задоволен и теоретично просветен обществен слой, те виждат в организаторите на първите работнически движения спонтанно раждащото се комунистическо съзнание с присъщите му наивности и илюзорни представи за действителността. Разбира се, не е задължително тези представители да са непременно пролетарии или наемни работници; задължително е обаче да застават на гледището на трудещите се, на произвеждащите материални блага. В крайна сметка това е класа, чийто труд бива отчуждаван в полза на ония, които или са наследили, или са заели господстващо положение в обществото поради формата на собственост и съответната ѝ властова държавна организация. Затова трябва да се изложи битието на труда в неговата предметна форма, произтичащото от това историческо задължение на трудещата се класа, както и начинът на организирано осъществяване на историческата ѝ цел. Това цели да се обясни светът, но и да се промени революционно към едно бъдещо общество на асоциирани свободни производители. Неговата властова структура няма да позволява отчуждаване на труд и защита на частна собственост; няма да има нужда от държава, както няма да има и идеология като превърната форма на реално обществено битие, в което е увековечено отчуждаването на обществен труд в полза на частен интерес.

Самоосъзнаването на работническата класа чрез изследване на причините за нейното състояние и оформянето на автентично класово съзнание чрез политическа организация на трудещите се е постоянен ангажимент на Маркс и Енгелс след 1844 г. За тях това е и честният ангажимент на спонтанно осъзналите се представители на тая класа, която организирано трябва да наложи историческото си право, произтичащо от цялата човешка практика. Най-вече публицистичната им дейност, в която прозират резултатите от тежките им теоретически работи, повечето така и непубликувани приживе, ги прави все по-популярни сред немските комунисти. Очерците на Енгелс под общото заглавие Положението на работническата класа в Англия, една от широко обсъжданите в немския печат книги за 1844–45 година, разширяват тази популярност и в други политически и интелектуални среди.

Затова на 20 януари 1847 г. Лондонската централа на Съюза на справедливите решава да покани за членство Карл Маркс и Фридрих Енгелс, като упълномощава с тая мисия Йозеф Мол. Той се среща в Брюксел с Маркс, а в Париж с Енгелс. Двамата вече са се разбрали, че ще приемат членство при условие Съюзът да бъде реорганизиран и излезе с програма, която се основава на разработените от тях научно-комунистически принципи. Те са оформени с характерна полемична острота, насочена срещу теоретическите представители на различни социалистически, комунистически и либерално- демократически партии и движения. Забележително е, че тая острота често превръща публицистичната ирония на приятеля им Хайнрих Хайне в злост. Тя засяга не толкова крепителите на съществуващия обществен ред, а предимно близки с тях в оценките си застъпници на революционно преустройство, споделящи просветителски, профсъюзни, индивидуалистични, анархистки или наивно комунистически възгледи. В тоя дух са теоретическите разправи с младохегелианците, особено с Б. Бауер, М. Щирнер, М. Хес, та дори и с Л. Фоейрбах; с привърженици на популярните утопии на Сен Симон, Р. Оуен, Ф. Фурие; със социалисти или анархисти като Ш. Прудон, К. Грюн, М. Бакунин; с национално-консервативни и интернационално- либерални демократи като А. Ламартин; и дори с членове на Съюза на справедливите, чиито наивности двамата обсъждат в писмата си. Впрочем това е характерно за всички политически движения и идейни спорове, които се отнасят с подозрение и злост към най-близките, подобно на семейните вражди около бъдещето на общо наследство.

С вече утвърдените и споделяни открито или само помежду им убеждения в началото на юни 1847 г. Енгелс отива на конгреса на Съюза на справедливите. Той ще се окаже и първи конгрес на Съюза на комунистите. Тромавата и    трудно    преводима    немска    дума Gütergemeinschaft,

„имуществена общност“, но и „общност на благата“, заложена като цел на революционното преобразуване на обществото, отдавна е заместена в много от вътрешните документи с далеч по-разбираемата „комунизъм“. Така те съответстват на развиващото се почти навсякъде многолико комунистическо движение, търсещо реализация на идеалите си за взаимодействие и съжителство в широкия диапазон от затворена община до общочовешка общност. Новото      название на Съюза се приема лесно: „комунистите“ по-ясно изразява същността му, замъглявана в твърде широкото и относително „справедливите“.

Наред с промяната на името се променя и лозунгът. От неангажиращата констатация „Всички хора са братя“ той преминава в организиращото изискване „Пролетарии от всички страни, съединявайте се!“. Този лозунг, който оттук нататък ще стои над всички публични изяви в органите на комунистите, е предложен и развит от Енгелс на 9 юни 1847 г. в новата програма на Съюза Предначертание на комунистически символ верую. Енгелсовият ръкопис и авторство стават известни едва през 1969 г. Това и обяснява защо напомнящите за верска доктрина заглавие и форма, макар и популярни сред комунистите, традиционно по-късно биват приписвани най-вече със защитна цел на все още утопичния светоглед на Съюза на справедливите. Защото още със заглавието лесно може да се направи бездруго очевидната пряка връзка на този програмен документ с катехизисно-религиозната стилистика на ранния комунизъм, за да бъде представен като израз на надвремева верска доктрина, диалектически обосноваваща и всяка научност. Впрочем тази връзка ще бъде направена по-късно от самия Енгелс – неговите последни работи по история ще се насочат към ранното християнство и типологичното му идейно сродство с комунистическото общество; една връзка, която е очевидна за първите дейци и членове на Съюза на комунистите. За тях обаче символ веруюто не е само използване на стара пропагандна форма, а изразява същността на комунизма като исторически реформирана версия на първоначалната християнска община, в която от равенството пред Бога се извеждат като равенството в света, така и братството и единството на хората.

Несъмнено нито Маркс, нито Енгелс не биха споделили подобен възглед. За тях, като следовници донякъде на Фойербах, представата за божествен ред и първодвигател е израз на отчуждена човешка същност, превърната, компенсаторна форма на усета за болезнено липсваща общност с другите. Затова „религията е въздишка на подтиснатото създание, душата на един безсърдечен свят, като е и духът на бездуховни състояния. Тя е опиумът на народа.“¹² Това съвсем не е негативно определение, както ни се струва днес. То се опира на двете понятия, използвани предимно в положителен смисъл от тогавашните либерални мислители – опиум и народ. Определението следва традицията на Просвещението, което осъжда злоупотребата с народната вяра в божествената справедливост така, както осъжда и злоупотребата с опиум извън медицинското му приложение да притъпява болката при операции и тежки болестни състояния. Със сигурност това определение е заемка от Хайнрих Хайне. Няколко години преди това той саркастично пише срещу Лудвиг Бьорне и илюзиите за лечебните свойства на религията: „Хвала на това изобретение! Хвала на една религия, която в горчивата чаша на страданието вля за човешкия род няколко сладки, упоителни капки духовен опиум, няколко капки любов, надежда и вяра!“.¹³

Така или иначе Предначертание на комунистически символ верую е първият вариант на открито представяне на възгледите на Съюза на комунистите, предназначено както за вътрешно обсъждане, така и за публична разгласа. В него открито се скъсва с характерните за по-ранните документи преки позовавания на християнството, делата на Иисус и апостолите. А на последния въпрос за съдбата на религиите, отговорът е недвусмислен: „Комунизмът е тази историческа степен на развитието, което прави излишни и снема всички съществуващи религии.“ Това е и отговор, с който Съюзът на справедливите, превръщащ се в Съюз на комунистите, се различава от християн-социалистическите сдружения и създава важен за идентификацията си антирелигиозен фронт срещу иначе идейно и организационно близките. При всички критика на религията и идеализма, комунистическата идея страда именно от наследствената идейна болест да йерархизира идеите и да отъждествява една от тях със самото битие, тълкувайки заедно с Хегел снемането не само като отрицание, но и като издигане на истината на по-висока степен.

Наред с новия устав на Съюза тоя антиверски катехизис е разпратен до комунистически сдружения в Швейцария, Франция, Белгия, Германия и Швеция, както и с емисари до отделни симпатизанти в Америка, Норвегия и Холандия със задача да се създадат и там комунистически сдружения. Обяснимо е, че той особено ревностно се коментира и разпространява от реформаторски настроени пастори най- вече заради обявеното ново вероизповедание. Но също така е обяснимо, че този символ верую се възприема и като истинска вяра, скъсваща с досегашната лицемерна църковна организация и присъщата ѝ йерархична тайнственост. Тук няма как да не споменем и България, където за една от първите появи на сравнително систематизирани комунистически възгледи се приема или се представя прокламацията Символ верую на българската комуна, приписвана на Христо Ботев.

По същото време, когато Енгелс нахвърля проекта за излагане на комунистическо вероизповедание, Маркс пише памфлета Нищета на философията, насочен срещу Прудон и дребнобуржоазната реформа на обществото. Методически книгата е издържана в критиката на немската философия, както вече е упражнена в Немската идеология. Предметно тя се ориентира по чисто икономическа проблематика, разработвана от Маркс като критика на съвременната политическа икономия от позициите на теоретичния и практическия комунизъм. Книгата излиза на френски в Брюксел и още на 14 септември 1847 г. е препоръчана в Обръщението на Съюза към членовете му и други комунисти като средство за разсейване на заблудите на Прудон и Грюн за държавата на равенството и дребнобуржоазния утопичен социализъм, разпространен най-вече във Франция.¹⁴ В това Обръщение се изисква и изключване на привържениците на Прудон от Съюза на комунистите. Именно в Нищета на философията се явяват множество положения, които по-късно ще влязат в Манифеста на комунистическата партия, наред с оценките от полемични статии срещу утопизма, немския социализъм и дребната буржоазия.

В края на юли 1847 г. Енгелс се среща с Маркс в Брюксел, където на 5 август се създава и брюкселско отделение на Съюза на комунистите; негов председател става Маркс. В края на август двамата създават пак там Немски работнически съюз, програмно споделящ принципите на комунизма. С пропагандна цел за борбата срещу разновидностите на социализма те публикуват отделни части от Немската идеология – „Карл Грюн: социалното движение във Франция и Белгия“, както и статията на Маркс „Комунизмът на Рейнския наблюдател“ в Deutschen-Brusseler-Zeitung.

През септември двамата участват в международния икономически конгрес в Брюксел, където обаче не се дава думата на Маркс да изнесе доклад – заради предполагаемото му твърде революционно съдържание. Докладът бива публикуван в Брюкселския Atelier démocratique и препечатан в обзорната статия на Енгелс в The Northern Star от 9 октомври. В Deutschen-Brusseler- Zeitung Енгелс публикува две полемични статии „Комунистите и Карл Хайнцен“ (3 и 7 октомври), които продължават в тази на Маркс пак там между 28 октомври и 25 ноември: „Морализиращата критика и критизиращият морал. Принос към немската културна история. Срещу Карл Хайнцен от Карл Маркс“. В тия работи се съдържат основните положения на критиката към т. нар. „истински социализъм“, които ще съставят последните раздели на Манифеста.

Заминал от средата на октомври за Париж, Енгелс организира кореспондентно бюро на Съюза на комунистите. Установява връзки с френските демократи около вестника La Réforme. Тук той публикува статии за търговската криза в Англия; същевременно организира няколко сбирки на парижката секция на Съюза на комунистите, на които критикува „истински социалисти“ в лицето на Мозес Хес и „богоугодно подобрения“ от него катехизис, който Енгелс е нахвърлил преди това. В края на октомври и началото на ноември по поръчение на парижката секция на съюза на комунистите Енгелс преработва Предначертанието и създава Начала на комунизма, за да бъдат обсъдени на предстоящия конгрес в Лондон.

Началата представляват разширена и в значителна степен променена версия на програмните положения от символ веруюто. Дори и да са запазени почти дословно отговорите на въпросите 2, 3, 4, 7, 8 и 16, дадени в Предначертанието като 7–11 и 14, са внесени и важни допълнения. Ако в първия вариант се говори срещу собствеността изобщо,        Началата борбата става определено срещу частната собственост; за разлика от Предначертанието, тук се появяват и по-точни географски реалии с описание на възможностите за революция; конкретно са изложени необходимите икономически, политически и държавни мерки за осъществяване на демокрацията, промяната на обществените отношения и др. Структурата  на        Началата е далечен отглас  на въпросите, които Карл Шапер възнамерява да разработи в проекта си за изложение на възгледите на Съюза на справедливите. Той като тия ръкописи са конфискувани от парижката полиция през 1839 г., най-вероятно въпросите са били свободно обсъждани в ръководството на Съюза на комунистите, преди Енгелс да започне разработването им в този програмен вид. Възпроизвеждането на някои от ранните тези на Съюза на справедливите, както те са представени и от Вилхелм Вайтлинг в Човечеството – каквото е и каквото е длъжно да бъде, също свидетелства за предварително обсъждане. Дотолкова Началата не са чисто авторско дело на Енгелс, а колективен документ, който той е съставил, като е наложил две важни за Маркс и него положения: основаване върху исторически, социални и научни закономерности; решително скъсване с всякакви религиозни и особено новозаветни, реформационни алюзии и илюзии. Характерната за комунистическата идеология критика на всякакви форми на реформизъм има произхода си в това разграничаване спрямо верски схващаната реформация от Лутеров тип. Ако последната е връщане на християнството към първоначалната форма – ре-форма, комунизмът се мисли като създаване на изцяло ново общество, което и формално, и съдържателно скъсва с миналото, за да започне лишената от верски заблуди истинска история. Наред с това много от отговорите са формулирани с вече характерните за Маркс и Енгелс словоупотреба и стил, развити в редица полемични статии по друг повод.

Една от тях, Манифестът на г-н Ламартин, излязла на 13 ноември 1847 г. в The Northern Star, има особено важна роля в появата на идея за заглавие на програмния документ като Манифест на комунистическата партия. Френският поет и обществен деец Алфонс дьо Ламартин, депутат в Националното събрание на Франция, е един от най- продуктивните автори на манифести. В това му помага и опитът от пътешествията из Ориента, откъдето вижда още по-ясно слепотата на европейската политика.15 Почти десет години той „манифестира“ възгледите си за държавата, цивилизацията, религията, революцията с радикални призиви за уреждане на световен мир чрез политическо съгласие на великите сили. Манифестите му биват остро критикувани от всички страни и особено от клерикалните среди, които защитават наддържавния характер на вярата срещу „лъжливия католицизъм“ на Ламартин, че именно „държавата е арбитър и водач за цивилизация и напредък.“¹⁶ Но не само поредният манифест на Ламартин има връзка с преименуването на програмния документ на Съюза на комунистите.

По това време жанрът „манифест“ има широко разпространение из Европа – особено във Франция, Испания, Прусия и Русия – и като изява на управленски намерения, и като представяне на опозиционни възгледи пред широка публика. Манифестите са предтечи на днешната идеология на public transparency и изразяват политиката както на държавни, така и на печатни органи, свързани с опозиционни организации. Такива са и Принципи на социализма. Манифест на демокрацията за ХІХ век на Виктор Консидеран, главен деец на социалистите- фуриеристи, застъпващ се за класово сътрудничество чрез асоциация на производителите; този манифест излиза в допълнено издание през 1847 г. и със сигурност е бил познат на Енгелс и Маркс, доколкото е израз на конкурентното движение на фуриеристите.

Консидеран е син на професор по реторика, завършва политехниката в Безансон през 1826 г. и още като студент се свързва с Шарл Фурие, привърженик на чиито идеи за работнически съюзи и малки, природо-съобразни самозадоволяващи се общности, фаланстери, основани на минимален за поддръжка на живота труд и любовна хармония в равенството на мъже и жени, остава до края на живота си. Пропагандирането на този идеал е задача на списанието Le Phalanstère; негови продължители са вестниците La Phalange и La Démocratie Pacifique, във връзка с които публикува споменатия манифест (вж. настоящето издание, стр…). Като депутат в парламента Консидеран принадлежи към крайната левица и чрез законодателни предложения въвежда за пръв път в политическа употреба понятията право на труд, пряка демокрация, общонароден референдум, станали основни и в исканията на революцията от 1848 г. Консидеран е и единственият депутат, който предлага и гласува за правото на жените да избират и да бъдат избирани. Заплашен от съд за участието си в демонстрации срещу реставрацията и Луи Бонапарт, емигрира в САЩ, където основава фаланстера La Réunion в Тексас. По-късно става член на социалистическия Интернационал, а след връщането си във Франция подкрепя Парижката комуна и стихийното движение на пролетариата срещу партийните организационни форми.17 Дотолкова се приема и за привърженик на анархистите, които са първите, изобличаващи Комунистическия манифест на Маркс и Енгелс в плагиат от Демократическия манифест. Някои от положенията в него – за античното и феодално общество, за революцията и демокрацията, за конкуренцията и работническите асоциации, за буржоазията и пролетариата и т.н. са били достатъчно популярни, но надали може да се приеме за сериозно схващането, че именно този манифест е образецът, който Маркс и Енгелс следват и – нещо повече – направо преписват.¹⁸ Извън липсата по онова време на строги до маниакалност изисквания за позовавания, характерно за повечето техни трудове, следващи реформиращата критика на Фойербах, е да обръщат критикуваните тези в противоположен смисъл, като използват едни и същи понятия. Така се отнасят и към самия Фойербах, както и към Прудон и Дюринг, извън това, че разчитат на съвременния си читател, за когото този полемичен начин на писане пряко отнася към известен, макар и неспоменат автор или идеен кръг.

Несъмнено е обаче, че, без да го споменават, те се отнасят към него не само в полемика с изказания верски ангажимент и описанието на съвременния им утопичен социализъм, но и в множество реторични фигури, включително и при формулировка са девиза Пролетарии от всички страни, съединявайте се в противовес на Консидерановото Братство и единство.

Дори и да е повлиян от Консидеран, във въпросната статия от началото на ноември 1847 г. Енгелс има предвид поредния манифест на Ламартин най-малкото поради това, че той е далеч по-известен на тогавашния читател. Частично е публикуван в The Northern Star и според Енгелс представлява „интересно произведение на изкуството“, където „в две ясно разграничени части са дадени политически и социални мероприятия“. Политическите според Енгелс са връщане към конституцията от 1791 г., т.е. „представляват връщания към исканията на буржоазията“, своего рода опит за реванш на дребните предприемачи срещу сегашните едри капиталисти, представен като власт на целия народ. Социалните пък са предимно образователни известния търговец на роби и контрабандист в изгода на американското правителство Жан Лафит, уж убит през 1826 г., така и от американски банкери, които, наред с подкрепата на проекта, задали и основните му тези – вж. A. Sutton, The Federal Reserve Conspiracy, p. 38-47. Несъмнено тя е в течението на оная историческа фабула, която обяснява всякакви събития с влиянието на всесилни тайни кръгове и „дълбоки държави“ и благотворителни, т.е. „мерки, предназначени да отслабят революционната енергия на пролетариата или просто гръмки  фрази,  лишени  от  всякакъв  практически смисъл.“ „Накъсо: г-н Ламартин се е показал както от социална, така и от политическа гледна точка като верен представител на дребните предприемачи, на низшите слоеве на буржоазията, и като такъв споделя свойствената на тази класа илюзия, че тя е представителка на трудещите се. На края на манифеста той се оказва толкова глупав, че се обръща към правителството с искане да подкрепи неговите мероприятия.“¹⁹

Най-вероятно тъкмо това е поводът във връзка с поканата към двамата за крайно необходимо тяхно присъствие на Лондонския конгрес на Съюза на комунистите Енгелс да напише до Маркс вечерта на 23 ноември 1847 г.: „Помисли все пак около символ-веруюто. Вярвам, че ще направим най-добре, ако зарежем катехизисната форма и озаглавим това нещо: Комунистически манифест. Тъй като в него повече или по- малко трябва да се разказва история, досегашната форма изобщо не върви. Аз ще донеса тукашните неща, които вече съм направил, те са просто разказвателни, но зле редактирани при страшно бързане. Започвам с: Що е Комунизъм? и след това отивам направо към  пролетариата – история на възникването, различия с предишните трудещи се, развитие на противоположността на пролетариата и буржоазията, кризи, следствия. Между това всякакви странични неща и накрая партийната политика на комунистите, доколкото това върви за пред публика. Тукашните неща все още не са представени за утвърждаване, но аз мисля, извън някои незначителни дреболии, така да го прокарам, че най-малкото в него да няма нищо, което да е против възгледите ни.“²⁰ Така наред със заглавието се нахвърля и съдържанието на програмата, която ще стане известна като Манифест на комунистическата партия.

На 28 ноември 1847 г. Маркс и Енгелс се срещат в Остенде на път за конгреса, а на 29-и участват на срещата на Fraternal Democrats за честване на годишнината от полското въстание от 1830 г. с речи, които биват публикувани в The Northern Star, La Réforme и в Deutschen- Brüsseler-Zeitung.

На самия конгрес между 29 ноември и 8 декември Маркс и Енгелс успяват да наложат окончателно вижданията си на Съюза на комунистите, за да се стигне до решението на централния му орган те да се натоварят с изработването на изчерпателна теоретическа и практическа програма. Тя вече се основава на открито заявената в новия устав цел: „Целта на Съюза е събарянето на буржоазията, господството на пролетариата, премахването на старото, основано на класови противоречия буржоазно общество и основаването на едно ново общество без класи и частна собственост.“

От нея произтичат и задълженията на членовете на Съюза: „отговарящ на тази цел начин на живот и активност; революционна енергия и пропагандна страст; верност на комунизма; въздържане от участие във всяка антикомунистическа политическа или национална организация; подчинение на решенията на Съюза; запазване в тайна на съюзните работи; да бъде приет единогласно в някоя от секциите.“²¹

Маркс и Енгелс разработват програмата заедно до края на декември – първоначално в Лондон, а от средата на месеца в Брюксел. За основа, както личи от окончателния текст, използват други съюзни документи: най-вече Начала на комунизма на Енгелс, полемичните статии срещу „истинския социализъм“, положения от Немската идеология, и записки на Маркс за труда и капитала покрай книгата срещу Прудон. Дотолкова Манифестът може да се разглежда и като сборник от автоцитати, чиято систематична подредба и редакция по посока на партийна програма успява да скрие първоначалния контекст, образност и цели.

По-късното му историческо въздействие като програма на международното комунистическо движение, в голяма степен дължащо се на Енгелс особено след смъртта на Маркс, но най-вече след Октомврийската революция в Русия през 1917 г. с дейността на Коминтерна и негови разклонения от типа на Информбюро или Четвъртия интернационал на Троцки; късното откриване и публикуване на множество документи, които разкриват постъпателната работа по създаването на тоя текст; канонизирането на Маркс и Енгелс в рамките на една партийна организация, идеология и държавна уредба като извънисторически провидници и проводници на историята; и не на последно място склонността да се авторизират иначе витаещи във времето идеи – всичко това превръща Манифестав изява на историческия дух, олицетворен от авторите му. Те надали са предполагали, че ще греят след време на партийни знамена.

Начинът на създаването му обаче трябва да ни направи по-трезви – става дума за програмен документ и като повечето такива не е съвсем авторски, доколкото се съобразява с вече заявени положения на движението и негови привърженици. Манифестът е издържан в духа на Съюза на комунистите, макар да е представен в стилистиката на най-образованите и най-активните му тогава теоретически дейци, които вече изявяват организационни претенции – Маркс и Енгелс. Програмният текст съзнателно е поставен в жанра на полемичните политически манифести с характерните за тях разграничения и постановки на съществени партийни и организационни цели. Същевременно е пропаганден акт за удържане на съмишленици и привличане на нови сподвижници. Като повечето манифести – и най-вече този на Консидеран – той е полемичен, използващ общопознати фигури от тогавашния журналистически жаргон и научно- популярните изложения на модерни теории, както и подреждащ основни задачи за решаване в обществото без особено обяснение на конкретните условия и средства. Затова някои теми са загатнати, други – представени с една- две позивни думи, доколкото са смятали, че се общоразбираеми в съвременния контекст. А и сигурно са споделяли убеждението на Хайнрих Хайне, че по въпросите за истината няма плагиат и затова не са се позовавали на автори и книги, а само на процеси и съпътстващи идеи.

Че за двамата това е работа, на която надали посвещават всичките си усилия, говори и фактът, че покрай Манифеста Енгелс пише няколко полемични статии, а Маркс изнася доклади пред Съюза на немските трудещи се в Брюксел за работната заплата и капитала. Забележително е, че на 26 декември Маркс публикува в Deutschen-Brusseler-Zeitung кратката си бележка „Ламартин и комунизмът“. Тя е посветена на поредното открито писмо на Ламартин до френските вестници. В него комунизмът се определя „с едно чувство: ако Господ би ми поверил едно общество от диваци, за да ги цивилизовам и направя културни хора, то първата институция, която бих въвел, би била собствеността;… собствеността е организация на жизнения принцип във Вселената; комунизмът би бил смърт за труда и за цялото човечество.“ Без да влиза в особена полемика, Маркс цитира една верска преценка на това „чувство“, публикувана в католическия Union monarchique: „Жалки хора! Те отнеха на бедняка бога, който му даваше утеха; те му отнеха небето, те оставиха човека сам с неговите лишения, с неговата нищета.“ ²² Това още повече усилва предположението, че формата и озаглавяването на програмния документ се налага от множеството манифести и особено от тия на Ламартин, циркулиращи в тогавашния политически живот като патетичен и поетичен израз на смекчена радикалност. Не случайно в Манифеста има редица места с чисто литературна образност, съзнателно използване на популярни за времето метафори и почти стихотворно оразмерени пасажи.

На 31 декември Енгелс в Париж, а Маркс в Брюксел участват в новогодишните тържества на работническите съюзи с речи, съобразени с новата партийна програма. Същевременно Маркс работи върху окончателния вариант на Манифеста, като несъмнено му помага и Жени фон Вестфален, с чийто почерк са писани някои части в ръкописа. Към средата на януари 1847 г. текстът е готов за печат и не се е наложило окръжното ръководство в Брюксел, очевидно незапознато с хода на работата, да взима организационни мерки, ако до 1 февруари не получи поръчаната програма, както е препоръчано в решението от 24 януари на лондонската централна управа.²³

Към края на януари Маркс изпраща ръкописа за печат в Лондон, където вече е Енгелс, екстрадиран от Франция заради подмолна революционна дейност сред парижките работници. На 24 февруари излиза от печат първото издание на Манифеста в зелени корици, последвано от второ в сини в средата на годината, в което са поправени някои видими печатни грешки. Маркс и Енгелс не обръщат особено внимание на тези издания и още по-малко приемат работата си за „историческа“. Двамата имат далеч по-важни за тях ангажименти. Те вече са в Брюксел, където участват в организирането на републиканското движение в Белгия като отглас и опит за преповтаряне на февруарските събития във Франция. Показателна в това отношение е статията на Енгелс „Революцията в Париж“, излязла в Deutschen-Brüsseler-Zeitung. Те подпомагат с лични средства закупуването на оръжия за работниците, което и става повод Маркс и семейството му да бъдат арестувани и екстрадирани във Франция, където временното правителство е свалило забраната за пребиваването му. В Париж местната секция на Съюза на комунистите получава от Лондонската централа 1000 екземпляра от Комунистическия манифест. Те се разпространяват сред немските работници във Франция, Белгия и Германия. За очакваните революционни събития в родината им Маркс и Енгелс развиват десетте конкретни точки за практическите мерки на пролетарската революция от Манифеста в 17 искания на комунистическата партия в Германия; те са и последната тяхна работа по програмен документ на Съюза на комунистите, затварящ цикъла между идеите за налагане на имуществена общност до овладяване на държавата и провеждане на конкретни комунистически мерки. Този позив, широко разпространяван в Германия, съдържа почти всички политически, икономически и социални характеристики на бъдещата държавна политика в т. нар. комунистически страни през следващия век.

Хитрост на разума, ирония на историята е, че едновременно с Манифеста на комунистическата партия на 27 февруари 1848 г. излиза още един, много по- популярен и обсъждан тогава манифест, потънал в забрава под сянката на историческото въздействие на комунистическия. Това е поредният манифест на Ламартин, който в качеството си на министър на външните работи на Франция го е разпратил до посланиците в циркулярно писмо като Манифест за Европа. Двусмислените поетични апели към европейските правителства за мир и братство, за спазване на договорите и отказ от чужди територии не трогват никого и бързо затихват след потушаването на различните по сила и интереси национални вълнения, сред които бързо потъват и надеждите на Съюза на комунистите за пролетарска революция.

В спомените си Енгелс ще се изрази с презрение към тоя

„винаги готов да се разплаче министър на външните работи, изящно речовития Ламартин, който предава на реакционните правителства“ легионите от „испанци, италианци, белгийци, холандци, поляци, немци, събиращи се на тълпи, за да освобождават съответните си отечества“²⁴ по време на революцията в Париж. В подобен смисъл ще го оцени и Хайне: Ламартин, автор на „мелодични манифести“, „френски министър на външните работи, когото хората с право наричат външен на работите министър“, който не може да изплаши никого с дипломатически медитации и хармонии.“²⁵ А малко по-нататък в своите Признания по повод на Вайтлинг като автор на „катехизиса на немския комунизъм“ Хайне ще каже: „Повече или по-малко прикритите водачи на немските комунисти са големи логици; най-силните от тях изхождат от Хегеловата школа и те са без съмнение най-способните и най-енергичните характери в Германия. Тези доктори на революцията и техните безжалостно решителни ученици са единствените хора в Германия, в които има живот, и на тях принадлежи бъдещето.“ 26 Под „прикритите водачи” Хайне със сигурност има предвид Маркс и Енгелс. Той е близък с Маркс и Жени фон Вестфален по време на парижката им емиграция, срещали са се редовно при идванията на Енгелс и с характерната си презрителност към опонентите са обсъждали патетичните, но неуки и литературно наивни комунистически катехизиси.

Но до бъдещето има много време. След провала на революционните опити от 1848 г. и преодоляването на стопанската криза към края на 1849 г., Маркс и Енгелс намират вече обяснение за невъзможността на комунистическа революция по това време. В обзора за периода май–октомври 1850 г., публикуван в Neue Rheinische Zeitung, се казва: „При този всеобщ просперитет, при който производителните сили на буржоазното общество тъй буйно се развиват, доколкото изобщо е възможно, не може да става никаква дума за действителна революция. Такава революция е възможна само в периоди, когато тези два фактора, съвременните производителни сили и буржоазните форми на производство, попаднат в противоречие един с друг. Напротив, различните свади, в които днес влизат и взаимно се компрометират представителите на отделните фракции на континенталните партии на реда, твърде отдалечени да дадат повод за революции, са възможни само затова, защото основите на отношенията в момента са толкова сигурни, и, това, което реакцията не знае, са тъй буржоазни.“²⁷

С това обяснение и оправдание Маркс и Енгелс без особено разочарование напускат Съюза на комунистите, който бездруго отива към разпад. Мъжете, от които Енгелс се е възхищавал, когато искал да стане мъж, напускат историческата сцена: Йозеф Мол е загинал в края на юни 1849 г. край Мург в Баденско-Пфалцкото въстание, Хайнрих Бауер се подготвя за емиграция в Австралия, а Карл Шапер е отново в затвора, този път във Висбаден, заради критика на новоприетата немска конституция.

За осъществяването на революционните преобразувания, предначертани и искани в Манифеста, вече се чакат по-добри времена. Те настъпват към 1871 г. с Парижката комуна, когато за пръв път реално се прилагат повечето от предложените в него мерки. Много от тях ще бъдат приети за смислени от съвсем некомунистически партии. Тогава той ще бъде открито авторизиран от Маркс и Енгелс и от програмен документ на Съюза на комунистите, предимно немска полутайна работническа организация, ще стане основен документ за обяснение и промяна на света по посока на комунистическа организация на държавата и обществото в следващите сто и петдесет години. Това ще го изтръгне от непосредствения му контекст и ще го превърне в един от най-влиятелните исторически текстове, а авторите му в родоначалници на едно от най-въздействащите в последващата история движение. То, като почти всички масови верски и политически движения, ще забрави истинската си субстанция, заинтересованите хора, и ще се припише на фигури, чиято сакрализация по-нататък ще потули истинската му история.

Очаквайте продължение…

1. Fr. Engels, Zur Geschichte des Bundes der Kommunisten. In: Karl Marx/Friedrich Engels – Werke. (Karl) Dietz Verlag, Berlin. Band 21, 5. Auflage 1975, unveränderter Nachdruck der 1 Auflage 1962, Berlin/DDR.
   S. 208.
2. Statuten des Budes der Geächteten 1834/1835, 1. In: Der Bund der Kommunisten, Dokumente und Materialien, Dietz Verlag, Berlin, 1970, S. 975.
3. Organisationsplan Wilhelm Weitlings für die Tätigkeit der Kommunisten in den Arbeitervereinen der Schweiz. Ibid., S. 136.
4. Cabet, É. Voyage et aventures de lord William Carisdall en Icarie. H. Souverain, Paris, 1840.
5. Cf. Aussage von Friedrich Mentel über den Bund der Gerechten, пак там, с. 118.
6. Aussage von Friedrich Hoffmann. Ibid., S. 111.
7. Dye Grundtlichen und rechten Haupt Artickel aller Baurschafft und Hyndersessen der Gaistlichen und Weltlichen oberkayten, von wolchen sy sich beschwert vermainen, Augsburg: M. Ramminger 1525.
8. Fr. Engels, Zur Geschichte des Bundes der Kommunisten, S. 211.
9. Das Bewußtsein kann nie etwas Andres sein als das bewußte Sein, und das Sein der Menschen ist ihr wirklicher Lebensprozeß. In: Marx/Engels, Die deutsche Ideologie, MEW, Bd. 3, S. 27.
10. „Aber das menschliche Wesen ist kein, dem einzelnen Individuum innewohnendes Abstraktum. In seiner Wirklichkeit ist es das Ensemble der gesellschaftlichen Verhältnisse“. Cf. Ludwig Feuerbach und der Ausgang der klassischen deutschen Philosophie, von Friedrich Engels, revidierter Abdruck aus der „Neuen Zeit“ mit Anhang: Karl Marx über Feuerbach von Jahre 1845, Stuttgart, Verlag von J.H. W. Dietz, 1888, S. 71.
11. „Но човешката същност не е абстракция, присъща на отделния индивид. В своята действителност тя е съвкупността на всички обществени отношения.“ Вж. Маркс/Енгелс, Съчинения, т. 3. Издателство на БКП, София, 1957, с. 5.
12. K. Marx, Zur Kritik der Hegelschen Rechtsphilosophie. In: Deutsch- Französische Jahrbücher 1844, S. 7, MEW, Bd. 1, S. 378–379.
13. H. Heine, Ludwig Börne. In: Heines Werke, Aufbau Verlag Berlin- Weimar, 1976, Bd. 5, S. 283.
14. Вж. Ansprache der Zentralbehörde des Bundes, in: Der Bund der Kommunisten, Dokumente und Materialien. Bd. 1, Berlin, 1970, S. 536.
15. При едно от пътуванията през юли и август на 1833 г. Ламартин минава и през България – Филипополис (Пловдив)-Татар-Пазадржик и Йеникьой (Ветрен). Той отбелязва хубостта и носиите на жените, приличащи на швейцарските и савойските, приличащите на германци мъже и плодородието на земята в Йеникьой, където, макар и да лежи тежко болен две седмици, лекуван от местни знахари, прекарва очарователни летни дни и отбелязва, че не страда като българите, мъчени не толкова от турското правителство, колкото от глупава и подкупна местна администрация. Затова искали да образуват обща държава със съседите си, като се отделят от Турция. A. d. Lamartine, Voyages en Orient, souvenirs, impressions, peusees et paysages (1832 – 1833), Gosselin & Furne, Paris 1835, p.434-5.
16. Вж. напр. Du Manifeste de M. de Lamartine, L’Espernce. In: Courrier de Nancy, du 9 decembre 1843, p. 5.
17. Вж. Michel Vernus, Victor Considerant. Le Cœur et la Raison, Dole. Canevas, 1993.
18. Това убеждение се разпространява в писмата и спомените на Кропоткин, а в началото на ХХ в. от Варлаам Черкезишвили, alias W. W. Tcherkesoff, in Pages of Socialist History (Cooper, New York, 1902), който пряко участва през 1916 г. в Манифеста на шестнадесетте на Кропоткин и Грав в подкрепа на Антантата. Най-настоятелно обвинението в плагиат се поддържа от Антъни Сътън при разглеждане на историческото влияние на Федералния резерв на САЩ. Позовавайки се на Черкезишвили, той развива и любопитната теория за финансирането на Маркс и Енгелс изобщо, но най-вече при работата им върху Манифеста на комунистическата партия както от
19. Фр. Енгелс, Манифестът на г-н Ламартин, в Маркс/Енгелс, Съчинения, Издателство на БКП, София, 1957, т. 4, с. 345–346.
20. Brief von Fr. Engels in Paris an Karl Marx in Brüssel, 23–24 November 1847, MEW, Bd. 27, S. 107.
21. Statuten des Bundes der Kommunisten, angenommen vom zweiten Kongress, 8 December 1847. In: Der Bund der Kommunisten, S. 626.
22. К. Маркс, Ламартин и комунизмът, Маркс/Енгелс, Съчинения, т. 4, с. 378–379.
23. Beschluß der Zentralbehörde des Bundes der Kommunisten. 24 Januar 1848. In: Der Bund der Kommunisten. Dokumente und Materialien. Bd. 1. 1836–1849 Berlin 1970, S. 654.
24. Fr. Engels, Zur Geschichte der Bund der Kommunisten, S. 214.
25. Х. Хайне, Признания. В: Хайне, Х. Философска проза, т. 1. Наука и изкуство, София, 1981, с. 485–486.
26. Пак там, с. 507.
27. Fr. Engels, Zur Geschichte des Bundes der Kommunisten, S. 221.